Казан за ракия
Често в смесени компании при разговори за раждане, мъжете вадят като скрит коз казармата. Подобни съмнителни аналогии може да изпляска на масата само мъж, който не е варил ракия. Казанът в нашето село (а и вярвам – в кое да е друго) има атмосферата на родилен дом, пред който нервно пристъпят от крак на крак сурови селски мъже, чакащи първото си отроче. Макар да минават през този ритуал всяка година, напрежението е еднакво всеки път – ще стане ли ракията, колко кила ще е, ще си има ли всички пръстчета на ръцете и краката? Тук граждани няма. На казана, дошлите от града се връщат моментално към селските си корени и стават сина или внука на бай Еди-си-кой, дето се знаете от малки. Станали сме рано, в шест часа сутринта, за да можем да подраним за часа си в девет. За казан никой никога не закъснява. Мъже влизат и излизат, идват и заминават, но винаги остава едно постоянно ядро от 5-6 човека, които са на „смяна“ в момента. На алеята паркират лъскави коли и очукани пикапчета. Разтоварват